Време да си простим

Имаше съобщения, които човек изтрива след минута.

И имаше едно съобщение, което пазех години.

От нея.

Не защото още чаках да се върне.

Не защото вярвах, че всичко може да започне отначало.

Пазех го като белег.

Като снимка на стара рана.

За да ми напомня какво се случва, когато две души се разминаят с няколко неизречени думи.

Стоях до прозореца и гледах как вечерта бавно поглъща последните цветове на деня. Светлините на града се появяваха една по една като звезди, които са забравили небето си.

Телефонът беше в ръката ми.

Онова съобщение още беше там.

От нея.

Пожълтяло не от времето, а от спомените.

Прочел бях тези редове стотици пъти. Може би хиляди.

Всеки път откривах различна болка.

Всеки път намирах различен виновник.

Понякога нея.

Понякога себе си.

А понякога просто живота.

После изведнъж ме връхлетя мисъл, толкова проста, че чак ме заболя.

Колко години още ще нося този товар?

Колко години още ще пазя миналото като свещен предмет?

Колко години още ще наказвам и двама ни за нещо, което отдавна е свършило?

Усмихнах се тъжно.

Не беше време тя да ми прости.

Не беше време аз да простя на нея.

Беше време да си простим.

На двамата, които някога сме били.

На грешките.

На страха.

На думите, които не намерихме.

На любовта, която не успя да остане.

Изтрих съобщението.

Не защото бях забравил.

А защото най-накрая бях запомнил най-важното.

Прошката не променя миналото.

Но освобождава бъдещето.

И за първи път от много години почувствах, че в сърцето ми се отваря прозорец.

А отвън вече се виждаше утрото.

Dan Te