Защо стигнахме дотук?

Как се случва така, че деца да могат да убият човек за дребна сума пари или да участват в часове на унижение и насилие?

Това е въпрос към всички нас.

Нито едно дете не се ражда жестоко. Жестокостта се учи. Понякога у дома. Понякога на улицата. Понякога в интернет. Понякога просто защото никой не е спрял навреме онова, което е изглеждало като "обикновена агресия".

Но има още един учител, за когото рядко говорим.

Медиите.

Тяхната работа е да информират. Проблемът е, че трагедията все по-често се превръща в ежедневен фон. Ден след ден гледаме убийства, побои, катастрофи, войни и човешки драми. Различни лица, различни градове, но една и съща болка.

Когато насилието присъства всеки ден на екрана, съществува риск да започнем да свикваме с него. Първата трагедия ни разтърсва. Десетата вече ни натъжава по-малко. Стотната се превръща в поредното заглавие, което подминаваме.

А човекът не е създаден да живее постоянно сред чуждата болка. За да се защити, психиката започва да притъпява емоциите.

Днес едно видео с побой може да събере повече гледания от история за човек, спасил нечий живот. Алгоритмите не правят разлика между добро и зло. Те възнаграждават това, което привлича внимание. А най-лесният начин да привлечеш внимание е чрез шок.

Много млади хора растат в свят, в който виртуалната популярност започва да струва повече от човешкото достойнство.

Но вината не е само в интернет. Не е само в медиите. Не е само в семейството. Не е само в училището.

Тя е в пукнатините между всички тях.

Колко родители вечерят с децата си, без телефонът да е между тях? Колко учители имат време не само да преподават, а и да възпитават? Колко журналисти си задават въпроса къде свършва информирането и започва сензацията? Колко възрастни сами дават пример за уважение, когато спорят?

Обществото често изисква от децата това, което самото то не показва.

И когато се случи подобна трагедия, всички питаме: "Къде сгрешиха родителите? Къде беше училището? Къде беше полицията?"

По-трудният въпрос е друг:

Къде бяхме всички ние?

Защото едно общество не се изгражда само от закони. То се изгражда от ежедневните примери, които даваме.

Ако едно дете стигне дотам да не вижда човек, а само мишена; да не чува писъци, а шум; да не усеща състрадание, а удоволствие от властта над чуждата болка, това означава, че нещо много по-дълбоко вече е било счупено.

Наказанието е необходимо. Законът трябва да действа.

Но ако след всяка подобна трагедия просто осъдим виновните и продължим напред, след време ще говорим за следващите пет деца.

И после за следващите.

Истинският въпрос не е как са станали убийци.

Истинският въпрос е как едно общество допуска децата му да престанат да разпознават стойността на човешкия живот.

Защото когато трагедията се превърне в ежедневие, а човешката болка – в поредната новина между рекламите и прогнозата за времето, тогава не губим само чувствителността си.

Започваме да губим самите себе си.

Dan Te