Има неща, които човек носи в сърцето си с години, без никога да ги разкаже.
Както вече знаете, израснах на село. Дядо ми си е отишъл, преди да успея да запазя истински спомени за него. Останах с баба ми, която ме отгледа. Нейната история вече я знаете.
Но има двама души, за които почти никога не съм говорил – Джингиби и Цофка. Споменавал съм само тяхната дъщеря.
Днес ми звънна телефонът и трябваше да си кажа името буквено. В онзи миг, без да го очаквам, изплува споменът за човека, който ме научи да го пиша правилно – с Й, а не с Ю. Години по-късно, когато заминах за Испания, първото нещо, което научих, беше да си казвам името буквено на испански: игрега, о, ере, де, а, ене. И всеки път, когато го изричам, всъщност се връщам към онзи урок и към Джингиби.
Цофка беше готвачка в ученическия стол. Не ям месо, откакто се помня. Тогава нямаше вегетарианци, нито модерни определения за начина на хранене. Преди почти четиридесет години, в едно малко село, просто бях онова дете, което не ядеше месо. И въпреки това тя винаги мислеше за мен. Винаги намираше начин и аз да имам какво да ям. Това не беше задължение. Беше човечност.
Защо ви разказвам всичко това?
Защото човек не се изгражда само от родителите си. Понякога животът изпраща други хора, които тихо оставят най-дълбоките следи. През годините винаги съм се старал да не ги разочаровам. Вярвам, че ако бяха сред нас днес, щяха да се гордеят с човека, който съм станал.
Истината е, че връзката, която имах с Джингиби и Цофка, никога не успях да имам с родителите си.
Това, което съм днес, в голяма степен го дължа именно на тях. Не на големи уроци и строги думи, а на малките жестове, които остават за цял живот.
Понякога най-важните хора в живота ни не са тези, които ни дават живота, а тези, които ни учат как да го живеем.
Джингиби и Цофка, Ангел и Мария – обикновени хора с необикновено добри сърца, които промениха живота на едно селско момче, без дори да подозират!
Почивайте в мир
Dan Te
Add comment
Comments