Момчето в огледалото

Вечерта дойде, без да почука.

Стоях пред огледалото в банята и не мърдах. Водата капеше от чешмата. Градът дишаше навън. И аз гледах лицето си - онова лице, което познавах твърде добре и твърде малко едновременно.

Имаше сиво в косата. Имаше бръчки там, където преди имаше въпроси. Имаше умора, наслоена като годишните кръгове на дърво - всяка безсънна нощ, всяко сбогуване, всяко решение взето на тъмно.

Кога, питах се. Кога животът взе толкова много?

И тогава го видях.

В огледалото, вместо мен - момче. Малко. С широки, сини очи, които не питаха за умора, не знаеха за компромис, не бяха научили още думата "невъзможно". Гледаше ме спокойно. Без упрек. Само ме гледаше.

Аз. Но не аз. Аз - отпреди.

Не мръднах. Не исках да го изплаша.

Момчето, което вярваше в звездите. Че в локвите след дъжд се крият светове. Което търсеше корен навсякъде - в миризмата на стара книга, в начина, по който светлината влиза косо в стаята в четири следобед. Светът беше решил, че то не е ефективно. И то се беше скрило - зад пораснал човек, зад маска на важен, зрял, отговорен. Скрило се и чакало.

И сега ме гледаше.

Още съм тук - казваха очите му. Не с думи. Просто с присъствие.

Исках да му кажа нещо. Исках да се извиня, или да обясня, или просто да кимна. Вместо това стоях неподвижен, с ръце по тялото, и усещах как нещо в гърдите ми - малко, почти неприлично малко, като жарава под пепел - започва да гори отново.

Без причина. Без доказателство.

Просто гореше.

Остани - казах тихо. На огледалото. На себе си. На него. - Не си отивай.

Момчето не отговори. Само ме гледаше с онези очи - сини, тихи, пълни с нещо, за което пораснал човек никога не намира точната дума.

По-късно, когато легнах и стаята се изпълни с нощно мълчание, го чух. Пееше нещо без думи. Само мелодия - като детско влакче по коловозите на стара музикална кутия. Като звънче на врата, която си мислех, че съм затворил завинаги.

Затворих очи.

И повярвах в утрешните дни.

Dan Te