Третото желание

Понякога животът не идва при теб с фанфари. Не светят прожектори. Не звучи музика. Понякога просто се качва през първата врата на един автобус и ти казва нещо, което ще разбереш чак след повече от двадесет и пет години.

Бях още млад тогава. От онези години, в които човек има повече мечти, отколкото планове как да ги осъществи. Често се возех в кабината на един мой много добър приятел - шофьор в градския транспорт. Харесваше ми да стоя до него и да наблюдавам града през огромното предно стъкло. Хората се качваха и слизаха, спирките се сменяха една след друга, а животът течеше някак спокойно и предвидимо.

Един ден бяхме стигнали до последната спирка. Автобусът беше празен.

Тогава се качи една жена.

Влезе през първата врата, както правят хората, когато искат билет. Погледна шофьора, после погледна мен.

— Ах, сега шофьор ли сте? - попита тя.

Усмихнах се неловко.

След това тя каза нещо странно.

— Пожелавам ви да ви се изпълни третото желание.

Взе си билетчето и отиде да седне.

Толкова.

Никакво обяснение. Никакъв разговор.

Само едно изречение.

Тогава не му обърнах особено внимание.

Малко след това в агенцията снимахме нещо за телевизията - някаква кабеларка, свързана с желанията. Спомням си, че говорехме за три желания и какво би поискал всеки от нас.

Едно от моите беше да имам собствен музикален албум.

По онова време музиката вече беше част от живота ми. С жена ми често свирехме и пеехме заедно. Не по сцени и големи зали, а така, както се раждат истинските мечти - вкъщи, сред приятели, в дълги вечери, когато времето сякаш спира. Песните бяха повече от хоби. Бяха място, където можехме да бъдем себе си.

Звучи смешно, когато го кажеш на глас.

Особено когато си обикновен човек, който няма студио, няма продуценти, няма контакти в музикалния бизнес и няма никаква представа как подобно нещо изобщо би могло да се случи.

Но желанието беше там.

Тихо.

Упорито.

Скрито някъде дълбоко.

Годините минаха.

Животът ме завъртя по свои маршрути. Бях забравил за онази жена.

Един ден, на път за работа, друга непозната жена ме спря.

Погледна ме внимателно и каза:

— Ти не си ли от Сибир?

Погледнах я объркано.

Тогава тя се усмихна.

— От теб научих много.

Сибир беше сайт за запознанства, но за мен беше нещо повече от това. Там качвах клипчета, фотошоп обработки, уроци и различни идеи. С времето създадохме група, в която помагахме на хората да се справят с компютърни проблеми, да научат нови програми, да открият нови възможности.

За мен това беше просто нещо, което правех с желание. Някои от приятелите ми днес са именно оттам.

Но за нея явно беше останало като спомен.

Останах без думи.

Никога не бях мислил, че някой ме помни.

Още по-малко, че съм помогнал на някого толкова, че да ме разпознае години по-късно.

Животът продължи.

Сменяха се градове, държави и професии.

Имаше периоди, в които работех повече, отколкото мечтаех.

Други, в които мечтаех повече, отколкото работех.

Но някъде по пътя третото желание продължаваше да върви редом с мен.

Без да го виждам.

Без да го осъзнавам.

Докато един ден не започна да придобива форма.

Първо бяха текстовете.

После песните.

После първите публикации.

После първите хора, които започнаха да слушат.

После името Genewave by Dan Te

А след това дойде и третият случай.

Преди месец си бях в България. Трябваше да взема една пратка в едно малко село близо до София.

Бях с приятели и решихме да пием кафе, взех пратката и тръгнах към кафето, когато към мен се приближи непознат мъж.

Погледна ме внимателно и попита:

— Извинявай... ти не си ли певец?

За миг реших, че ме е объркал с Коцето Калки.

После дойде вторият въпрос.

— Ти не си ли Дан Те?

Признавам си - почувствах се неловко.

Просто не съм свикнал с подобни моменти.

През целия си живот съм се възприемал като човек, който създава неща в тишина. Като човек, който стои зад историите, а не пред тях.

Като човек, който пише.

Който мечтае.

Който работи.

Който продължава напред.

Не като човек, когото разпознават по улицата.

А сега гледам как броят на приятелите расте.

Как последователите стават повече.

Как песните достигат до хора, които никога не съм срещал.

Как някъде в България, Испания, Ирландия или на друго място някой слуша моята музика, която е започнала като една стара мечта в главата на едно момче.

И ако трябва да бъда честен...

Не съм готов за целия този шум.

Все още се чувствам по-удобно в кабината на онзи стар автобус, отколкото под прожекторите.

По-удобно зад клавиатурата, отколкото пред публика.

Сега си спомням за онази жена.

За последната спирка.

За билетчето.

За третото желание.

И се питам дали тя е видяла нещо, което аз тогава още не можех да видя.

Някои желания не се сбъдват изведнъж.

Те не падат от небето.

Не пристигат с гръм и светкавици.

Те вървят след теб години наред.

Тихо.

Търпеливо.

Стъпка по стъпка.

Докато един ден не те настигнат.

Не знам още как ще го направя. Не знам колко време ще отнеме. Но едно знам със сигурност - вече подготвям първия си албум.

Това са години спомени, пътища, загуби, мечти и малки победи, събрани в музика.

„Време е.“

„Следите на света“ Genewave by Dan Te

Dan Te